петък, 30 декември 2011 г.



Котешки погледи
По улиците на Варна един 30.12.2011г.




















30 Декември 2011

Утре е последният ден на 2011 година.Успях да снимам само две чайки ,една в контражур и една нормална.Имаше тихо море и един самотен фотограф близо до фара.Оскар ме намери огрята в гръб ,да снимам сянката си по пясъка.А той е оранжево куче с голяма глава.Видяхме се и веднага станахме приятели.От едната страна вълните бяха нефтено сини в компанията на малки черни птици,които бавно се люлееха на фона на синьото,а от другата страна морето обещаваше дълго лято с топъл и ситен пясък.Сега е залез и отново две чайки стоят на върха на сграда.Леко разпердушинени от вятъра,стоят не помръдват, само понякога изпъват шия нагоре към небето и силно заграчват все едно се смеят.Изпращат поредния ден на запад.За тях има просто изгреви и залези,няма нова седмица или година,а днес е послдения Петък на тази.Чувам и последния чаешки крясък да се носи към залеза и бавно да се слива с настъпващата нощ.Аз тихо се оттеглям,в спомени за отминалия ден със самотния фотограф на фара ,оранжевото куче Оскар и безкрайното море от гладък изумруд.

вторник, 27 декември 2011 г.

понеделник, 26 декември 2011 г.

До Море

" С няколко птици във себе си..... вдишваш и издишваш вълните си."

Кротнало се в своето легло от пясък
леко се надигаш и снишаваш.
Тежко дишаш и издишваш своите вълнения крайбрежни.
Подсмърчаш под небето сиво и тихичко си тананикаш ....
молиш се за малко слънце и ме гледаш
...Море през зима нямаш сняг, имаш само птици.





вторник, 8 ноември 2011 г.

-един пакет сaлфетки и да умра-последното желание на мен за онзи ,който отива до магазина и се връща с малък пакет цигари.
Тъмна ноемврийска вечер,е ква да е..тази есен в София не метат листата.Само ги тъпчат с обувките си,вървейки не знам си къде.-Щом телевизорът работи,значи ада е наблизо-казвам си го това с мислълта ,че и този път надявам се ,ще си е изпуснал влака.Но уви.Новините се чуват в лявото ми ухо неизлизайки от никъде...хаха и все пак мога да изключа телевизора,и все пак може би това е невъзможно ...

сряда, 12 октомври 2011 г.

нищо не може да се върне
поредният траур...и повод за мечти.Потъвам в себе си и не виждам.Така е по-добре.Искам да кажа ,че ми се случи нещо ,което не съм сигурна дали беше истина ,..защото сега е толкова различно ,всичко което видях там и усетих ..сега отсъства главоломно ..за това силно се притеснявам, че всъщност нищо не се е случило там ,и че всичко е било измислено от фантастичния ми ум.Това дълбоко ме шокирва и травмира.А дали човекът с когото ми се случи...дали той знае за това..дали всъщност изобщо е бил там.Наистина вече не знам.Всичко което видях там, сега тук на това място в тези условия ми изглежда напълно чуждо,не мога да си обясня...много е тъжно ,че съм си измислила всичко и ,че ако сега съм в реалността ..то нищо не се е случило...и всичко е нищо.
трепкат светлините на града.,.ще пиша точно и ясно без метафора,без ангели...без ...
стоя пред това чудо на природата и пиша ...почна да ми харесва това ,че пипам копчета и пиша...вместо да държа писалка и да правя същото.... искам малко думи, изведнъж възниква усещането за безмислие...и така може....Несподелена ,за това ми е тъжно ...
сбогуване.
с една любов ,толкова нетържествено и безчувствено и смъртоносно неусетно...всичко трябваше да изчезне -тя чуваше това постоянно щом го видеше..и сякаш се бе подарила и сякаш се бе предала без никакъв възможен ответ ...предадена ....тя ...стои и се усмихва

рисува


държи въглен в едното си джобче на ризата и мълчи.. сега рисува с въглен ,.с възможно най-големия и черен въглен на света ,.тръгва си и се усмихва .....обичана и прокудена ...
няколко думи и нищо ...небето се мърда-каза тя...той стои ,само я гледа иска да я целуне.
небето е от пастели, стрити на фин прашец-каза тя
Бяха толкова близо ,толкова близо ...сега отново ,но много далеч един от друг ,не знаят!!!Не знаят .,..не знаят,не знаят!и сякаш ...всеки се преструва ,че е по-силен и не го боли....,когато не ти пука трябва ли да си зловещо хладен... трябва ли толкова безучастно да показваш част от себе си ..трябва ли да ме мразиш ?-пита тя

понеделник, 26 септември 2011 г.

ноздрите ми издават дим..знам че пиша на място ,което несъществува,място което е нетрайно..и скоро ще изчезне в космоса..,забравила съм.очите.погледът.най-добрите ми картини стават за минути....те са готови в мен.,изчакват гравитацията да ги приземи.Ще се побъркам.Защо всяко нещо ,в което се влюбя искам да умаломощя,искам да зграбча с всичка сила,да го погълна отведнъж,моята любов ...така както с хубавите ми картини те са минути щастие,минути истинска любов,минути нирвана,...и край почвам следваща отново...и забравям ,а нали всеки търси вечност ,нали...стоя и пристрастно си мисля за евентуална любов с човешко същество.Правя любов с бира ,с кратина, с вино ,със слънцето ,с водата ,с погледът си ,с ръцете си ,с красотата си ,с луната,с вятъра ,със спомените ,с музиката на птиците....... искам да споделям...искам човеци ,искам лица ,искам изражения,искам смях,искам това,което сега е далеч..което е било ,и което ще бъде

събота, 24 септември 2011 г.

ами ..да може би си мечтая, някой да ми каже онези красиви обещаващи думи за любов.,така както са в моите мечти.ДАли някога съм била принцеса?
Пия бира в поредната вечер на поредното място все едно...слушам лаптопа ,който сега пеe "Fog" и съм сама.Тялото ми расте ..усещам това
Усещам и ,че скоро ще запея нещо фалшиво..нещо тъжно...де да знам.Опитвам пшеничното ,напомнящо ми онази синя нощ на пристанището.Някой ден човек пораства,разбира че е живял.Има какво да каже, да напише,може би и да нарисува.Историята си я правим ние...после я разказваме,ако сме живи.тя никога не свършва.За това е винаги на фрагменти ,никога не можем да я обхванем.Стига.Толкова още имам да видя,толкова още да опитам,да почувствам,..живея за тези моменти.Старите хора са щастливи.Няма по-голямо щастие от това да имаш история,натрупани усещания и спомени и все още да си жив,да има на кого да ги разкажеш.

Всеки момент мога да си представя,че съм героиня от любим филм ,..който в момента не мога да кажа.Седя и пиша по челото на лаптопа,този неизменен мошенник.Седя и не знам.Склонна съм да заплача може би.Моменти на неизличими спомени,създавам си,тъй-както някога ще създам и детето си.Питам се, всичко това заради някой ли е или е само заради мен?Художник съм в превод за обществото,а всъщност не знам какво съм.Всички трябва да се успокояваме с определения,те са като приспивната приказка дето баба ни е чела като малки.така става.Пораствам с предствата ,че там горе сред възрастните всичко е идеално съвършенно измислено ,хубаво, вярно,честно........а всъщност ..идвайки там виждам огромна дупка на незнание на абсурд,сякаш дори не сте били и деца.. а,сте с тела готови да създават сега......
не знам къде съм..кой ме пусна да дойда при вас...вие сте различни, вие сте стари,а света е толкова безчувствено обикновен,а ми давахте какви ли не надежди ,че той е прекрасно направен, идеален.Толкова много незнание има в него ,сега разбирам.Винаги трябва да си спомняме детето в нас,ако си го спомняхме по -често друг щеше да е образа на света щеше да е малко по-смислен може би...
Натъкнах се на мои стари писателски произшествия.Ето ги и тях :D,е има тук таме изненадващо добри:

две като две дървета и двама човека...приказки за очилати книги и необичани държави,...колко ли път ни чака ...Гледам през прозорец на локомотив и се опушвам от топъл дим на цигара,когато се задъхам вече ще сме стигнали...там е вечно зелено и далечно,замъглено от нечие откровение,...леко сиво като през коприна,..котки,чайки това не е ли гръдът с морско сините чаршафи..през прозорци потънали в дървените си сестри,.през въздух опиянен в душата на дъжда,..през погледът му дълъг необятно пуст...цели дни те сресвам с коси потънали в пръстта,.вкоренени във времето разцъвфат,...

* * *



Кафе за изгрев


Мисля да умра за кратко ,после да си купя цвете в саксия.
Рисувам нерядко,Снощи се прегръщах с куче,Пожелах си влюбване в човек-маймуна.
Утре ще бъде топъл ден.
Смъртта е преходна.Като болест без лекарство те смущава.Всички я изпитват безболезнено и многократно.
Посветих себе си на временното изобилие в чаша чай.
Може би ще си лягам, хората робуват на неизличима болест.Те обичат живота,пият бира,говорят български език........

* * *

един ден


-стълби и аз
-колело и аз
-пилешко и аз
-музикално магазинче и аз
-котки по чорапи и пак аз
-плитки разговори на тема ,..има ли пари ,когато къпете жени...и аз
-кадифен залез в кръгли колене и аз
-зъбите ти с памучени венци и аз
-Тялото ти над моето и аз
И ти ,..и пак аз и ти и аз

* * *

освободиш ли се ,..вече виждаш...очите ти са целунати от
небето,..и виждаш................колко е хубаво ,че си жив!

* * *

Незавършени картини,завършени в рамките си,запознати с космоси-поляни.


Пържени моливи с коричка за утеха.
Изгубих чисто новата си рокля в музика от миналия век.
хапнах молив и го нарисувах,
стоплих хартия и я прерисувах,
стоплих тялото си и го попитах ''обичаш ли ме?

* * *

Пилешко


Пилешко и вилица влюбена в нежната му кожа

Пилешко и аз
Пилешко ,храна за повечето естествено пилешки
Пилешко и вино
,добро пилешко
Пилешко за вечеря и точка

* * *
добро утро..къпещи се трохи във винени чаши,.
Облачно небе ,къпещо се дете,и няколко мухи за красота.,
Обяснение премълчано, скрито в пауза от цветя.Без име се родих.

* * *
,..това разминаване след себе си ..двусебе си,.сега изпитвам това вече е забравено но е истина..официално и реално себеотдаване...личен и неличен живот.,,що за глупост е сътворило обществото...сега съм в него,..и ме няма!заслепяване на малцина,,...разделят се със скъпоценните си истини.,.срещайки се с тях,дават единствено обществена личност ..политическа изразност...направена от тях ....общество направено от тях...а те жертва на самото си откриване...

* * *

За реалното

Клепачът ми е сух.

Завитичък е с новините от деня.
Има гостенка,..закачила се за него и го гаделичка,мъничка и дългичка
стои като остров
Научавам името и.Тя е пъпка.И е млада,той я провокира
да живее в собствено легло и често я обича.


петък, 23 септември 2011 г.






пленерни ..с цвят от пясък до керемиден прах

сряда, 21 септември 2011 г.

по-жадно не съм пила бира...и по-жестоко не съм рисувала,утрЕ ставам принцеса
УТРЕ СТАВАМ РАНО
утре ще пия кафе
утре ще съм изкъпана,дрехите ме чакат ..някои измачкани ,дали някога ще мога да си облека всичките наведнъж?..
слушам всичко възможно ,което мога да чуя
подслушвам radiohead,този път обичам warpaint
спомням си...
мажа на платно
влюбена съм....ТОзи път не знам в когооо
въобразявам си ,че живея здравословно..
дишам тежък въздух ,и псувам за окраса
подскачам около котката в ателието , тя ми се смее
всичко това живее притиснато в тялото ми и понякога пее ,понякога не

В опит за кадър 



Тя- хей,хайде да тичаме близо един до друг..някъде далеч оттук някъде ..сами
Той- вътре в нас има смисъл
Тя- свободата е тиха..хайде да тичаме,.
Той- толкова си хубава с лице ухаещо на тамян и очи тъмни като дъно
Тя- дали да остана и да се превърна в прах,ти ме обичаш ,а всичко се превръща в мъгла
Той- да тичаме заедно с голи тела изоставени в тревата,преди дъждът да ни целуни..
Тя-преди да опознаем душите си ,преди да опознаем устните си, преди да опознаем ръцете си нека тичаме заедно..нека бъдем близко ,но далеч да са ръцете ни ,далеч да са телата ни...

Той-толкова си хубава ....ей там поседнала с тих спомен за морето с пръсти по-невинни от трохичка, ...хубава си
как докосваш косите си ,..

Тя-толкова ли много видя в мен? Когато те нямаше ми беше тъжно,.спомнях си мълчанието и тихия въпрос"защо понякога мълчиш и гледаш сякаш тъжно,в спомените ми вече те има".
Той-толкова много дъжд .. всяка секунда е дъжд в лицето ти
Тя-толкова далеч ли искаш да стигнем...където вече не се разпознаваме..където плуваме в безчувствеността...обичам ,когато ми отваряш бирата с ключ..сега я отварям с ножица

Той-и аз..
Тя-и ..защо толкова обичам да стимулирам фантазията си и с най-малкия повод за поява на влюбване,сякаш не мога да спра да плета романси един след друг потънали в пространството ,в тях няма реалност ,има само разочарование и болен романтизъм
Той-....
Тя-нали не те познавам ,мой малки принце?
Той-....

Тя-нека всичко остане в звездите..те винаги ще светят..
Той-хващам ти ръката и завинаги те прегръщам ..
Тя-но нали ми каза ,че няма да плача щом си тръгнеш..
Той-няма...просто ще те прегърна ,ще видиш че няма

Тя-добре..... .. .. ... ..
оставам

вторник, 20 септември 2011 г.

Трендафила в Оряховица....7 дни в средата на България и малко встрани





Кори от липа ,рисунки от едно село


Жената -Сова проект за шпионка

Дънерчета с газени лампи..

понеделник, 19 септември 2011 г.


дънер и малка газена лампа

вторник, 19 юли 2011 г.

морето вдишва и издишва вълните си

понеделник, 18 юли 2011 г.

Сега...съм в разознавателен тоалет,здравословно смирение, умерен копнеж и влюбчиво съзерцание.Склонна към болезнена романтика и отдалечаване в спомените ,които носят силен вятър и неподвижно лице ,чувство за несвършен край и незапочнато начало.срещам много хора ,но с никой от тях не мога да бъда,що е то?Себелюбие ,.. себевлияние ..несъвместимост

Чувам...НЯМА РИБА...МАЙКОо!
Тук съм на пристанището пристанала с тефтер в ръка .Носят се безпокойни думи на рибари и тегава миризма на забравена стръв от дни.Водата е черна ,а часът 23.Поредния, солен бадем в устата ми и поредната глътка пшенично.Стоя и пиша за живота си или поне за част от него до този момент ,посветен на морска гара Варна.Машините вият като слоници- майки закрилници на слончетата си .Светлините на фаровете пробиват водата,и се превръщат в чертички.В морето има слонове .Те всички до един се чуват ,когато си близо до машините на морска гара.Аз съм на синя пейка с нищо синьо по себе си..Комарите хапят и не ги обичам.Тананикането им ме кара да танцувам с очи на котка и тяло на змия.
обезчувствена ,стои срещу тъмното небе и леко се усмихва,вятърът помогна и да бъда птица.
има едно място ,в което мога да се изгубя в силата на музиката

неделя, 1 май 2011 г.

http://www.youtube.com/watch?v=0yPMdWxSxUg&playnext=1&list=PL3645F48FBBA6AC21
I wish you a sunny day


http://www.youtube.com/watch?v=0yPMdWxSxUg&playnext=1&list=PL3645F48FBBA6AC21

в дните на двете ми страни намирам в средата себе си,огрява слънцето лицето ми и се целува с косите ми

петък, 29 април 2011 г.

Последната сричка от песен ,която слушам и забравям,за да си я опитвам постоянно.Толкова много сладко има в един шоколад и толкова много разочарование в последната хапка,която туко що изчезва ,а ти си препълнен с неясна радост.
В живота съм
Късно вечер слушам учуж сама ..така чувам припева.Прохладни дни ,не и топли ,нито жадни.Как обичам понякога до мен двама да говорят ,аз незабелязана и все пак жива за тях да съм.Във вихър съм ,и после пълзя и викам .,летя и падам,избухвам ,заспивам и удрям се ,умирам..и разбирам

петък, 14 януари 2011 г.


...под дърво заспало ,под небе живяло..малко цвете ..В рокля от коприна зимата е вън., . Бледи цветове заспиват в топлото одеало ..и някакси се гушкам в нещо близко ...







Болка в едно изгубено минало..прошарено с дантели ...Черни и Бели облаци в очите на залязващото слънце...вече ви познавам! Ще се върна при вас с отворени очи ще живея,без сън,без загуба,без стени,без перваз на балкона и дрехи с петна,..в градина от лилави и кафяви клони ще вървя...........а Защо ми трябваше знанието на едно момиче изгубило единственото си момче.Защо започнах да се страхувам., защо забравих заключена вратата, ..с ключове потънали в тъмната мисъл.

Тръгвам завинаги обичана и съблечена до кожа...
И не приемам благодарности,запазете ги в сърцето
както небето се променя тъй ще бъдат дните с мен
от кралско синьо до нажежено бяло...ще обичам


лицето ми погалено от клони на дърво ,само и диво

в залезът като опал тихо се пропуква..и мълчи...




и някакси животът е прекрасен с тази своя тъжна нотка оставена като лист хартия да се люшка и удря в земята да се целува и замръзва с вятъра и като цигарен дим уморен в косите на момиче да заспива ...Оставам чиста,и нека снегът бъде моя дреха с цветя все още несъбудени.
вали в твоите очи ,в моите отдавна

Архив на блога

Последователи

сладкодумковщини

  • - nothing in or out reality full of emtiness
    Преди 4 години
  • - На среща с морето съм. Пети януари е. То ми говори толкова нежно и толкова срамежливо. Гладките звуци на вълните му целуват плахо ушите ми. Малко по малк...
    Преди 5 години