-един пакет сaлфетки и да умра-последното желание на мен за онзи ,който отива до магазина и се връща с малък пакет цигари.
Тъмна ноемврийска вечер,е ква да е..тази есен в София не метат листата.Само ги тъпчат с обувките си,вървейки не знам си къде.-Щом телевизорът работи,значи ада е наблизо-казвам си го това с мислълта ,че и този път надявам се ,ще си е изпуснал влака.Но уви.Новините се чуват в лявото ми ухо неизлизайки от никъде...хаха и все пак мога да изключа телевизора,и все пак може би това е невъзможно ...

нищо не може да се върне

поредният траур...и повод за мечти.Потъвам в себе си и не виждам.Така е по-добре.Искам да кажа ,че ми се случи нещо ,което не съм сигурна дали беше истина ,..защото сега е толкова различно ,всичко което видях там и усетих ..сега отсъства главоломно ..за това силно се притеснявам, че всъщност нищо не се е случило там ,и че всичко е било измислено от фантастичния ми ум.Това дълбоко ме шокирва и травмира.А дали човекът с когото ми се случи...дали той знае за това..дали всъщност изобщо е бил там.Наистина вече не знам.Всичко което видях там, сега тук на това място в тези условия ми изглежда напълно чуждо,не мога да си обясня...много е тъжно ,че съм си измислила всичко и ,че ако сега съм в реалността ..то нищо не се е случило...и всичко е нищо.

трепкат светлините на града.,.ще пиша точно и ясно без метафора,без ангели...без ...
стоя пред това чудо на природата и пиша ...почна да ми харесва това ,че пипам копчета и пиша...вместо да държа писалка и да правя същото.... искам малко думи, изведнъж възниква усещането за безмислие...и така може....Несподелена ,за това ми е тъжно ...

сбогуване.
с една любов ,толкова нетържествено и безчувствено и смъртоносно неусетно...всичко трябваше да изчезне -тя чуваше това постоянно щом го видеше..и сякаш се бе подарила и сякаш се бе предала без никакъв възможен ответ ...предадена ....тя ...стои и се усмихва

рисува


държи въглен в едното си джобче на ризата и мълчи.. сега рисува с въглен ,.с възможно най-големия и черен въглен на света ,.тръгва си и се усмихва .....обичана и прокудена ...

няколко думи и нищо ...небето се мърда-каза тя...той стои ,само я гледа иска да я целуне.
небето е от пастели, стрити на фин прашец-каза тя
Бяха толкова близо ,толкова близо ...сега отново ,но много далеч един от друг ,не знаят!!!Не знаят .,..не знаят,не знаят!и сякаш ...всеки се преструва ,че е по-силен и не го боли....,когато не ти пука трябва ли да си зловещо хладен... трябва ли толкова безучастно да показваш част от себе си ..трябва ли да ме мразиш ?-пита тя