-един пакет сaлфетки и да умра-последното желание на мен за онзи ,който отива до магазина и се връща с малък пакет цигари.
Тъмна ноемврийска вечер,е ква да е..тази есен в София не метат листата.Само ги тъпчат с обувките си,вървейки не знам си къде.-Щом телевизорът работи,значи ада е наблизо-казвам си го това с мислълта ,че и този път надявам се ,ще си е изпуснал влака.Но уви.Новините се чуват в лявото ми ухо неизлизайки от никъде...хаха и все пак мога да изключа телевизора,и все пак може би това е невъзможно ...

нищо не може да се върне

поредният траур...и повод за мечти.Потъвам в себе си и не виждам.Така е по-добре.Искам да кажа ,че ми се случи нещо ,което не съм сигурна дали беше истина ,..защото сега е толкова различно ,всичко което видях там и усетих ..сега отсъства главоломно ..за това силно се притеснявам, че всъщност нищо не се е случило там ,и че всичко е било измислено от фантастичния ми ум.Това дълбоко ме шокирва и травмира.А дали човекът с когото ми се случи...дали той знае за това..дали всъщност изобщо е бил там.Наистина вече не знам.Всичко което видях там, сега тук на това място в тези условия ми изглежда напълно чуждо,не мога да си обясня...много е тъжно ,че съм си измислила всичко и ,че ако сега съм в реалността ..то нищо не се е случило...и всичко е нищо.

трепкат светлините на града.,.ще пиша точно и ясно без метафора,без ангели...без ...
стоя пред това чудо на природата и пиша ...почна да ми харесва това ,че пипам копчета и пиша...вместо да държа писалка и да правя същото.... искам малко думи, изведнъж възниква усещането за безмислие...и така може....Несподелена ,за това ми е тъжно ...

сбогуване.
с една любов ,толкова нетържествено и безчувствено и смъртоносно неусетно...всичко трябваше да изчезне -тя чуваше това постоянно щом го видеше..и сякаш се бе подарила и сякаш се бе предала без никакъв възможен ответ ...предадена ....тя ...стои и се усмихва

рисува


държи въглен в едното си джобче на ризата и мълчи.. сега рисува с въглен ,.с възможно най-големия и черен въглен на света ,.тръгва си и се усмихва .....обичана и прокудена ...

няколко думи и нищо ...небето се мърда-каза тя...той стои ,само я гледа иска да я целуне.
небето е от пастели, стрити на фин прашец-каза тя
Бяха толкова близо ,толкова близо ...сега отново ,но много далеч един от друг ,не знаят!!!Не знаят .,..не знаят,не знаят!и сякаш ...всеки се преструва ,че е по-силен и не го боли....,когато не ти пука трябва ли да си зловещо хладен... трябва ли толкова безучастно да показваш част от себе си ..трябва ли да ме мразиш ?-пита тя

ноздрите ми издават дим..знам че пиша на място ,което несъществува,място което е нетрайно..и скоро ще изчезне в космоса..,забравила съм.очите.погледът.най-добрите ми картини стават за минути....те са готови в мен.,изчакват гравитацията да ги приземи.Ще се побъркам.Защо всяко нещо ,в което се влюбя искам да умаломощя,искам да зграбча с всичка сила,да го погълна отведнъж,моята любов ...така както с хубавите ми картини те са минути щастие,минути истинска любов,минути нирвана,...и край почвам следваща отново...и забравям ,а нали всеки търси вечност ,нали...стоя и пристрастно си мисля за евентуална любов с човешко същество.Правя любов с бира ,с кратина, с вино ,със слънцето ,с водата ,с погледът си ,с ръцете си ,с красотата си ,с луната,с вятъра ,със спомените ,с музиката на птиците....... искам да споделям...искам човеци ,искам лица ,искам изражения,искам смях,искам това,което сега е далеч..което е било ,и което ще бъде