ами ..да може би си мечтая, някой да ми каже онези красиви обещаващи думи за любов.,така както са в моите мечти.ДАли някога съм била принцеса?
Пия бира в поредната вечер на поредното място все едно...слушам лаптопа ,който сега пеe "Fog" и съм сама.Тялото ми расте ..усещам това
Усещам и ,че скоро ще запея нещо фалшиво..нещо тъжно...де да знам.Опитвам пшеничното ,напомнящо ми онази синя нощ на пристанището.Някой ден човек пораства,разбира че е живял.Има какво да каже, да напише,може би и да нарисува.Историята си я правим ние...после я разказваме,ако сме живи.тя никога не свършва.За това е винаги на фрагменти ,никога не можем да я обхванем.Стига.Толкова още имам да видя,толкова още да опитам,да почувствам,..живея за тези моменти.Старите хора са щастливи.Няма по-голямо щастие от това да имаш история,натрупани усещания и спомени и все още да си жив,да има на кого да ги разкажеш.
Всеки момент мога да си представя,че съм героиня от любим филм ,..който в момента не мога да кажа.Седя и пиша по челото на лаптопа,този неизменен мошенник.Седя и не знам.Склонна съм да заплача може би.Моменти на неизличими спомени,създавам си,тъй-както някога ще създам и детето си.Питам се, всичко това заради някой ли е или е само заради мен?Художник съм в превод за обществото,а всъщност не знам какво съм.Всички трябва да се успокояваме с определения,те са като приспивната приказка дето баба ни е чела като малки.така става.Пораствам с предствата ,че там горе сред възрастните всичко е идеално съвършенно измислено ,хубаво, вярно,честно........а всъщност ..идвайки там виждам огромна дупка на незнание на абсурд,сякаш дори не сте били и деца.. а,сте с тела готови да създават сега......
не знам къде съм..кой ме пусна да дойда при вас...вие сте различни, вие сте стари,а света е толкова безчувствено обикновен,а ми давахте какви ли не надежди ,че той е прекрасно направен, идеален.Толкова много незнание има в него ,сега разбирам.Винаги трябва да си спомняме детето в нас,ако си го спомняхме по -често друг щеше да е образа на света щеше да е малко по-смислен може би...
Пия бира в поредната вечер на поредното място все едно...слушам лаптопа ,който сега пеe "Fog" и съм сама.Тялото ми расте ..усещам това
Усещам и ,че скоро ще запея нещо фалшиво..нещо тъжно...де да знам.Опитвам пшеничното ,напомнящо ми онази синя нощ на пристанището.Някой ден човек пораства,разбира че е живял.Има какво да каже, да напише,може би и да нарисува.Историята си я правим ние...после я разказваме,ако сме живи.тя никога не свършва.За това е винаги на фрагменти ,никога не можем да я обхванем.Стига.Толкова още имам да видя,толкова още да опитам,да почувствам,..живея за тези моменти.Старите хора са щастливи.Няма по-голямо щастие от това да имаш история,натрупани усещания и спомени и все още да си жив,да има на кого да ги разкажеш.
Всеки момент мога да си представя,че съм героиня от любим филм ,..който в момента не мога да кажа.Седя и пиша по челото на лаптопа,този неизменен мошенник.Седя и не знам.Склонна съм да заплача може би.Моменти на неизличими спомени,създавам си,тъй-както някога ще създам и детето си.Питам се, всичко това заради някой ли е или е само заради мен?Художник съм в превод за обществото,а всъщност не знам какво съм.Всички трябва да се успокояваме с определения,те са като приспивната приказка дето баба ни е чела като малки.така става.Пораствам с предствата ,че там горе сред възрастните всичко е идеално съвършенно измислено ,хубаво, вярно,честно........а всъщност ..идвайки там виждам огромна дупка на незнание на абсурд,сякаш дори не сте били и деца.. а,сте с тела готови да създават сега......
не знам къде съм..кой ме пусна да дойда при вас...вие сте различни, вие сте стари,а света е толкова безчувствено обикновен,а ми давахте какви ли не надежди ,че той е прекрасно направен, идеален.Толкова много незнание има в него ,сега разбирам.Винаги трябва да си спомняме детето в нас,ако си го спомняхме по -често друг щеше да е образа на света щеше да е малко по-смислен може би...
Няма коментари:
Публикуване на коментар